ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ШОКОЛАД

Черният шоколад

В Турция за първи път чух за Яшар Кемал, Азиз Несин, Орхан Кемал и по-късно за Халиде Едип Адъвар и Адалет Агаоглу. Не бях срещала имената им, нито очаквах, че в Турция има много по-известни от Орхан Памук автори. Малките ми проучвания тогава показаха, че Яшар Кемал е Антон Дончев по популярност, но Орхан Памук е мислен като предпочитания от Запада автор, който удовлетворява представите за Турция и за романова естетика. Най-изненадващо за мен беше, че на хората, гравитиращи около моята възраст, с които разговарях, трябваше да им бъде „подсказвано“ кой е Орхан Памук. Мисля си, как по-младите поколения в България биха се справили с изброяване на съвременни писатели. Като казвам съвременни имам предвид живи, естетически адекватни, чиито текстове действат с актуален език и същевременно имат литературна стойност (имам предвид и други неща, но нямам понятия за тях и това е добре). Имам предвид и /не/възможните им читателите, намиращи се извън академичните центрове, където няма интензивен обмен между различни културни идентичности;          където не се организират пърформанси, четения, акции, презентации на нови книги през седмица, тоест липсва актуализация;          където контактът между автор и публика е по-често от типа "студен" (авторът е абсолютно непознат и при благоприятно стечение на обстоятелствата - открит) или много рядко „препоръчан“;          където разпространителските мрежи не са изплетени качествено и/или собствениците на книжарници са неосведомени;          където лицата, ангажирани в търговския процес (собственици на книжарници, консултанти, продавачи), са на гимназиално ниво и биха пробутали любимите си 100 бестселъри от последната година;          където има Интернет, Нет-ситуация, но няма интерес към културния процес и литературния - в частност, последователност в опознаването им, достъп до off line-събития, който достъп се оказва абсолютно ненужен поради липсата на интерес, който интерес би бил функция от грамотно медийно отношение, пазарно такова и професионализъм;          където информацията за нови, а и стари, специализирани периодики, практики, тенденции, е по-рядка и от смяната на общинските съветници.            Намирам за подходящо да припомня едни думи Ганди: „Вие трябва да бъдете промяната, към която се стремите“. Извън всякакви лични политически контексти и икономически интереси, или точно поради тях, поведението на медиите и на предостатъчно от занимаващите се с литература може да се диагностицира като стремеж към анахроничност, с нереална визия за съвременно и изостанали интуиции за сегашност и бъдеще. От друга страна читателят трябва да бъде изкушен, не принуждаван. Как се изкушава някой, имплантиран в матрицата на това, което е било, с минимална или никаква сензитивност за новото (или новата матрица)? За механизмите на изкушаването ще отворим нова Стая, в която ще влизат автори, на които изкушаването им е специалност.          Адорно казва, че: „Изкуството няма всеобщи закони, но във всички негови фази изцяло са в сила обективно задължителни забрани. Те се излъчват от каноничните произведения. Тяхното съществуване повелява какво вече не е възможно оттук нататък.“ (Цитирикайки откъс точно от „Естетическа теория“, попадам в капана на каноничното, знам си) Тоест възможностите на всеки следващ автор се ограничават от предшестващия. Или точно обратното, ограничаването провокира незачитане или търсене, откриване, промяна. И все пак, този, който канонизира или игнорира как убеждава себе си и другите, че е прав? Литературно невежество ли е отношението на Гьоте и Шилер към Хьолдерлин? Луд ли е Норберт фон Хелинграт, който връща Хьолдерлин в литературата сто и няколко години по-късно? Или това си е тяхната регионалност?          И казвайки регионалност... Живях в Ямбол двайсет години, но не виждах, не чувах, не ставах свидетел на резултите от Деведесетте, които в академичните градове и то не във всички, са демонстрирани, дори натяквани, по един и друг начин до хипнотизиране. Нито свидетелствах на каквото и да е взаимодействие с литературата. Медиите редовно натрапваха една и съща поетика, а що се отнася до информация за събития, те биваха „внимателно подбирани“. Докато разбърквах черния шоколад тези дни, подчертавам тези дни, научих че „Жанет-45“ е организирала „Ямбол чете“ през ноември, подчертавам през ноември. Не знаех, че Ямбол чете, но се надявам, че Ямбол е знаел. Когато се изнесох от Ямбол, разбрах че двайсет години съм живяла в друга държава. Същото беше и в Благоевград, държва в Югозападна България, където учех три години и се запознах с достатъчно количество студенти. Дори филолозите сред тях нямаха доказателства за съвременна литература. Оправдаваха се, че изучават езика, а не литературата. Дотогава не съм се замисляла, че има толкова хора, за които литературния език е възможен без литературата. Литературата трябва да е нещо специално, екстра, джакузи, spa процедура, Рокфор Бараньод с червено вино на тераса с изглед към морето (и трите: сиренето, морето, виното - специални селекции). Но и това не е.          В смисъла на казаното до момента, нямам идея доколко Орхан Памук обслужва представите за турска литература, но издателствата и медиите в България продължават да произвеждат и поддържат непоносимо скучна литература и литература без литературна стойност. Тя би била приоритетна при съставянето на многотомна поредица „Графоманията като причина“, имайки предвид великата находка на Анри Новера, че графоманията при самия него не е причина, а следствие. Между другото, така е, при Новера не е причина.          Лошото е, че сред тази литература, която има литературна стойност, „красивите покойници“ идват в повече и идеите на автора свършват в душата на читателя безоргазмено*.            * „Идеите на общия световен дух/ спокойно свършват във душата на поета“, Хьолдерлин, „Към поетите“            опитването на черния шоколад продължава следващата неделя - прочети продължението         11.12.2005 г.   Влез в Стая 1, 2, 3